Радка Даскалова: Днес ще говоря за едно от чудесата на местното здравеопазване – ДКЦ „Свети Георги“, иначе казано, бившата Военна болница. В нея мотото е ясно и просто, изписано невидимо на входа:
„Като не могат да вървят – да си плащат!“
Не вярвате? Ето как изглежда истината:
Трудноподвижен пациент, принуден да се придвижва с такси, пристига пред болницата – за преглед, за помощ, за малко човещина. Вместо разбиране, го посреща бариера с тарифа: минимум 3 лева, независимо дали идваш за три часа или за три минути. Ако си болен, стар или просто нямаш сили да вървиш – ще платиш.
Изключения има, естествено:
примерно за скъпия черен джип, чийто водач показва талон за паркиране на човек с увреждания…
За останалите-няма милост!
Само касов апарат и бездушие.
„Като не могат да ходят, ще си плащат!“
Това казват – на глас или наум – онези, които управляват това здравно заведение. Без значение дали е тяхно решение, или „прехвърлят топката“ на охранителната фирма. За тях пациентът не е човек в нужда, а възможност за още един лев в касата.
И питам аз – колко още ще търпим да ни стрижат и при най-малката болка, при най-малкия проблем? Колко пъти ще преглъщаме „малките“ унижения, докато свикнем с големите компромиси? Докога ще ни е все тая, че едно здравно заведение се държи като паркинг за таксита, вместо като дом на човещината?
Помислете пак върху тези думи:
„Като не могат да вървят, ще си плащат!“
Защото след тях винаги идват други, още по-жестоки:
„Като нямат пари – да умират!“
И ако си мислите, че това са само думи, обърнете се и вижте – колко често вече ставаме свидетели на точно такива мигове.
Накъде отиваме всъщност? И докога ще търпим?
Източник: Фейсбук