14 октомври 2025 г., Хасково
Понякога не е нужно да търсим големите скандали, за да разберем в какво общество живеем. Достатъчно е да прочетем полицейската хроника за деня. Зад сухите редове, в които се споменават „установени лица“, „образувани досъдебни производства“ и „инциденти без жертви“, стои една по-дълбока диагноза – разпадът на отговорността.
Когато в една държава кражбите се превръщат в ежедневие, а 75-годишен човек бива залавян в момент на дребна кражба на грозде, това не е само битова случка. Това е символ. Символ на общество, в което бедността, отчаянието и липсата на контрол вървят ръка за ръка.
Когато 18-годишен младеж тръгва на обир, а 23-годишен шофира без книжка, въпреки че знае последствията, не може да обвиним само тях. Това са деца на бездействието, израснали в години, в които законът е станал пожелателен, а моралът – лична преценка.
На пръв поглед това са дребни случаи. Но те са огледалото на по-голямото безхаберие – онова, което тече от върха на властта надолу. Безнаказаните престъпления, неефективните институции, отлаганите решения и постоянните оправдания на чиновниците раждат именно тази картина – обществото на равнодушието, в което никой не носи вина, а всички са потърпевши.
Пътните инциденти, в които страдат деца; старите хора, крадящи плод от нужда; обикновените граждани, които губят спестяванията си, докато държавата „провежда проучвания“ – всичко това са следствия от една и съща причина: управленско безхаберие, което отдавна е престанало да бъде случайност и се е превърнало в норма.
И докато пожарникарите гасят коли, полицията търси дребни крадци, а прокурорите пишат поредните постановления, истинският пожар гори в институциите – в липсата на ред, в ниското доверие, в тихото примирение, което убива повече от престъпността.
Безхаберието не е просто небрежност – то е форма на корупция, прикрита зад фрази като „няма средства“, „няма хора“, „няма условия“.
А всъщност има всичко – освен воля.
Докато тази воля не се върне – в кметствата, в министерствата, в съдилищата – ще продължаваме да четем подобни хроники. И всеки ден ще се питаме:
Колко още случаи трябва да има, за да си спомним, че държавата не е статистика, а отговорност?