В сърцето на Тракия, там, където полята би трябвало да са зелени, а кладенците – пълни, жаждата и отчаянието растат всеки ден. Селата около Хасково се задъхват без вода, а с тях гасне и вярата в институциите, които години наред само обещават, без да решават. Истинската драма не е в статистиките, а в празните кофи, в плачещите възрастни жени, в децата, които сутрин тръгват на училище немити, и в стопаните, които гледат безсилно как реколтата изсъхва на корен.
Село Стамболийски бе без вода цели десет дни. Жителите се принудиха да излязат на протест, след като по пет-шест дни не течеше ни капка в чешмите, а „ремонтите“ се случваха само на думи. В селата Константиново, Поляново и Александрово водната криза е ежедневие от години – тръби от 60-те години аварират постоянно, а ВиК и местната власт прехвърлят вината помежду си.
В социалните мрежи гневът прелива:
„Десет дни без капка в чешмите, а ВиК и кметът само обещават!“
„Децата ни растат в мизерия, а никой не поема отговорност…“
„Къде са милионите за ремонти? Защо всяко лято ни „изненадват“ с безводие?“
Междувременно, областният управител дава ултиматуми, главният инженер на ВиК говори за „амортизирани системи“ и „сложни проблеми“, но хората не могат да полеят градините си, да измият децата си, да живеят нормално. Питейната вода – най-елементарното човешко право – тук е лукс.
И докато градът се радва на зелени паркове и фонтани, селата – гръбнакът на хасковския регион – гинат в жажда и безразличие. Животът се е превърнал в оцеляване с бидони и водоноски. Стотици семейства са на ръба, възрастни хора се боят, че няма да издържат още едно лято на безнадеждност.
Безводието тук не е само бедствие, а резултат от управленска немара, липса на контрол и фалшива отчетност.
Милиони се „усвояват“, но нито една чешма не капе повече. Кой ще поеме отговорност, ако утре в селото остане само тишината на изселването?
Жителите на хасковските села не искат повече оправдания – искат вода, искат достойнство, искат живот! Докога ще чакат институциите да си свършат работата, докато жаждата гаси последните искри на надежда? Докога България ще позволи на хората си да живеят като в XIX век?
Достатъчно е. Хората плачат не за лукс, а за елементарно човешко право – чаша чиста вода!
Време е жаждата да се превърне в гняв, а гневът – в истинска промяна.