В летните дни в регионът на Хасково отново бе белязан от стихията на огъня – този път не само като природно бедствие, а и като изпит за съвестта на онези, които трябва да пазят хората и земята.
Землището на село Коларово:
Пожар, избухнал следобед, обхваща за часове между 500 и 600 декара сухи треви и храсти. Нощта превръща полето в арена на страх и изтощение – дежурни екипи и доброволци се борят до зори. На следващия ден се включват и горските служби. Огънят е овладян, но само след като вече е изпепелил стотици декари.
Между селата Изворово и Черепово:
Още един пожар изпепелява нови 200 декара. Осем екипа на пожарната, три на горското и множество доброволци се хвърлят в гасенето, докато пламъците не бъдат спрени. Човешките усилия отново са по-големи от институционалната подготовка.
Фактите са безпощадни:
– Само за първите месеци на 2025 г. в България са горели над 8000 декара в 113 пожара.
– В Хасковско рискът е критично висок, а работещите пожароизвестителни кули са едва 2 от 10.
– Системите за ранно предупреждение са предимно „на хартия“.
– Гасенето започва, когато вече е късно, защото превенцията е дума, останала извън лексикона на властта.
Докато доброволци и пожарникари изнемогват под слънцето, местната и държавната администрация подготвя отчети. Превенцията се споменава само след като пепелта се разнесе, а кризисният щаб се събере… за да брои пораженията.
Това не е просто поредният пожар – това е изгарящ укор към системата, която трябва да предпазва, а не само да отчита щети.
Докога ще се будим от мириса на изгоряло, вместо от гласа на навременна грижа?
Докога доброволците ще носят тежестта на цяла държава, която ги използва за щит, а не за партньор?
Пожарите не са просто белег по земята, те са тревожен знак по съвестта на институциите. Когато държавата гори от липса на отговорност, димът се усеща във всяко село, във всеки дом.