На първо място, с предложения законопроект, в чл.1 от СК, за първи път в нашето законодателство се въвежда съвместното съжителство с термина “семеен живот”, без да се дава дефиниция на съдържанието на този термин. Така в неуточненото приложно поле на този термин биха се включили всички форми на съвместно съжителство. Конституцията на Република България постановява, че бракът е съюз между мъж и жена, но не въвежда ограничения за семеен живот, което предопределя възможност за полиандрия, полигамия и хомосексуализъм. Доколкото в предложените текстове не е уточнено какво се разбира под “семеен живот” и в кой случай се приема, че той е налице между страните, всички тези форми на семеен живот биха били узаконени.
В допълнение, вносителите създават текст в чл.59 ал.2 от СК, в който при раздяла на двама родители, те могат да подпишат споразумение относно отглеждането възпитанието на не навършилите пълнолетие деца с нотариална заверка на съдържанието и подписите, като това съдържание може да не бъде утвърдено по съдебен ред. Тази правна уредба създава условия за дискриминация по отношение на двойките сключили брак, за които в чл.59 ал.1 от СК се предвижда споразумението по всички въпроси засягащи децата да бъде утвърдено от съда. Така се пристъпва един от основните принципи заложени в чл.2 т.5 от СК , а именно: “равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца”.
Следва да отбележим, че съществуващият към момента правен режим на съдебно утвърждаване на споразуменията, касаещи всички въпроси относно децата, действа като държавна гаранция за законност, справедливост и обоснованост, доколкото съда преди да ги одобри извършва щателна преценка на всички обстоятелства и служи за гарант, че никоя страна не е подложена на заплаха или друг вид принуда за подписване на представеното споразумение. С въвеждането на дискриминативните текстове предложени в чл.59 ал.2, се занижава защита на правата на децата, родени от родители без сключен брак, и се въвежда несигурност относно тяхното правно положение, въведено като принцип в чл.2 т.4 от СК, а именно:”особена закрила на децата”.
На второ място, законопроектът предвижда създаване на нов чл.58а “Съдържание на родителска отговорност”, с който се въвежда нов термин наречен “родителска отговорност”. В него, в ал.1, е записано, че “родителската отговорност се носи съвместно от двамата родители, независимо дали живеят заедно или разделени.” Никъде в правната норма не е описано какво представлява и какво обхваща родителската отговорност, която има предвид законодателят, и с какво тя се различава от съществуващия до този момент в чл.122 от СК термин “родителски задължения”.
Настоящ текст: “Родителски права и задължения
Чл. 122. (1) Носител на родителски права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие деца е всеки родител.
(2) Родителите имат равни права и задължения, независимо дали са в брак.
(3) Съпругът на родителя е длъжен да съдейства на родителя при изпълнение на неговите задължения.”
Представените за одобрение текстове на чл.58а, ал.2 и ал.3 в своята съвкупност, са в директна колизия, както със съществуващият към момента текст на чл.123 ал.1, така и с предложените за одобрение от вносителите на Законопроекта за изменение и допълнение редакция на ИТН на чл.123 ал.1, която постановява, че “родителските права и задължения се упражняват в интерес на детето от двамата родители заедно и поотделно”.
В днешната динамична обстановка не редки са случаите, в които децата се отглеждат само от един родител, а другият е някъде по света. Така предложеният вариант на новосъздадения текст на чл.58, ал.2 в своето прилагане ще доведе до случаи, в които деца на такива родители могат да останат незаписани в учебно заведение, без адекватно медицинско лечение и без възможност за записване на извънучилищни занимания поради факта, че единият от родителите отсъства от живота им или от страната, без да е оставил пълномощник, който да упражнява тези права. Това би довело до ситуации, в които не само не биха били в най-добрия интерес на децата, но биха накърнили основни техни права като правото на образование, правото на лечение и правото на развитие.
На трето място, в съществуващата до момента правна уредба не е уточнен период на режима на лични контакти в минимум и максимум. Законодателят предвидливо е оставил това на преценката на съда, който е призван да обсъди всички факти и обстоятелства по всеки конкретен казус и да постанови своето решение в най-добър интерес на децата.
В утвърдената съдебна практика до момента, съдебните решения следват моделите зададени от специалисти психиатри, относно осигуряването на сигурна и спокойна среда за израстване на децата и стабилни модели на поведение, които родителите налагат в ежедневието им. Тя е базирана изцяло на експертни оценки, направени от специалисти, и е издържала проверката на годините. На тази база съдебната практика познава три вида режим на лични контакти, а именно – стандартен, стеснителен режим и разширителен режим на лични контакти, при който по искане на родителя и преценка на съда режимът на лични контакти с детето се разширява значително. Също така, преценката както за наложения стеснителен режим, така и за наложения разширителен режим, се взема след щателна проверка на всички представени доказателства и преценка на социален работник, изразена в социален доклад с всички подробности от живота на родителите. Доколкото всеки случай е индивидуален и изисква индивидуален подход и преценка, които се извършват от съда и социалния работник, режимът на лични контакти следва да бъде индивидален и преценен от съда, за да бъде максимално ефективен и полезен за конкретното дете.
Следва да отбележим, че именно съдът е този, които преценява детайлите на всеки отделен казус и преценява според събраните доказателства кое е добро за детето и неговото пълноценно израстване и кое не е. В случай на съмнение в преценката казусът се проверява при обжалване от троен съдебен състав в по-горна съдебна инстанция, което гарантира най-добър интерес на детето и родителите.
С така предложените текстове в чл.58а ал.4 и чл.59 ал.7 от СК, съдът ще бъде принуден да присъжда режим на лични контакти не по-малко от 127 дни на годишна база, в случай че родителят не застрашава живота и здравето на детето. Подобен срок неминуемо обхваща времето, през което детето посещава учебно заведение или детска градина, което би създало усложнения относно посещенията в случаите, в които лицата живеят в различни населени места. Същото се отнася и за деца в кърмаческа възраст, за които би било лудост подобен режим да бъде спазен.
Четвърто, неясна остава законодателната мисъл, изразена в чл.59, ал.4, в която вносителите говорят едновременно за упражняване на родителски права от двама родители съвместно и съвместно споделено родителство между двамата родители.
В представените текстове не се дава определение на термина споделено родителство и не може да се прецени, доколко той е различен от упражняване на родителски права от двамата родители съвместно. С оглед на това, стигам до заключение, че вносителите не са наясно какво представляват родителските права в тяхната цялост и факта, че съвместното им упражняване де факто представлява известният в обществото разговорен термин „споделено родителство“.
На следващо място, считам че сериозни колизии в гражданските отношения биха настъпили от предложените текстове в чл.59, ал.5, по повод на въвеждането на задължение за предоставяне на гаранция за връщане на детето от чужбина, която се изразява в разноски най-малко в двоен размер на разноските за връщането детето по Хагската конвенция за международното отвличане на деца.
Тук изкачат въпроси като: как страните да знаят точно на колко възлизат тези разноски към момента на заминаване на детето, имайки предвид факта, че се минава през три съдебни инстанции, в които има съдебни такси и разноски за адвокат и частен съдебен изпълнител; пред кой орган се представя тази гаранция; какъв е механизмът за предоставяне на тази гаранция и ако е във вид на банков влог, какво следва, ако другата страна изтегли сумата и откаже да я върне при връщането на детето; точно кои разноски има предвид вносителят, тъй като общото понятие „разноски“ включва адвокатските разноски за всяка инстанция, а те варират в зависимост от адвоката и ред други въпроси, които правят предложените текстове напълно неприложими в действителността. Ако тези текстове бъдат приети, те ще доведат до допълнителни колизии в родителските отношения и на практика децата няма да могат да пътват извън страната, защото родителите им няма да могат да отделят няколко десетки хиляди лева за гаранция за връщането им.
На следващо място, напълно неприложима и създаваща повече проблеми отколкото би решила е предложената редакция на чл.59 ал.9. Така предложеният текст въвежда една несигурност в правния мир относно заплащането на дължимата издръжка за отглеждане на дете, която е необоснована и създава несигурност за отглеждането на детето и посрещането на неговите ежедневни нужди от издръжка.
Вносителите предлагат текст, от който става ясно, че ако режимът на лични отношения не бъде спазен “по каквато и да е причина”, издръжка не се дължи. Не се прави разлика между уважителни и неуважителни причини, което на практика поставя родителят, упражняващ родителските права, в ситуация сам да поеме разходите за децата си, които са болни, имат извънкласни занимания, развиващи детето, отиват на екскурзии и т.н.
Представеният текст разглежда детето като стока в магазин, която ако бъде получена, ще бъде платената цената за не, ако не бъде получена – няма да бъде платено, което считам за недопустимо. Издръжката се дължи, за да се обезпечат потребностите на детето от базисни за неговото съществуване храна, дрехи, лекарства, обувки и т.н. Тези потребности са безпрекословно дължими за съществуването на детето и правилното му израстване. Неплащането на издръжка в настоящите текстове представлява бухалка спрямо родителя, но засяга правата, здравето и правилното израстване на децата.
Следващото изречение залегнало в същата ал.9 на чл.59, а именно : “Ако причината за неспазването на режима е в родителя, той дължи издръжка на детето в двоен размер за съответния период на месечна база.” създава не по-малко проблеми.
Като оставим на страна факта, че предложеният текст не уточнява за кой родител става въпрос и тук изникват въпроси относно правоприлагането на предложените текстове, а именно: Как родителите установяват дали режимът на лични отношения се спазва и кой е виновен за това? – полиция ли викат да установява и ако е така, как полицията установява целия период на постановения режим на лични контакти – патрул стои на адрес, за да наблюдава ли през целия пуриод на личен контакт ли?; Ако родителят е пропуснал половината дни, но е взел детето за другата половина, кой определя колко дължи щом правната норма говори за “месечна база”? Ами ако епропуснал само един ден или няколко часа?; Как съдебен изпълнител, при когото е заведено изпълнително дело за събиране на задължението за издръжка, установява кой е точният размер, който следва да събере принудително?; Как държавата в условията на заместваща грижа по силата на СК разбира каква сума следва да бъде изплатена на родителя, упражняващ родителските права, и дали следва да бъде изплатена, и т.н. Не става ясно и как предложените в тази алинея текстове кореспондират с предложеното задължение на родителя в ал.7 за замяна на пропуснатите по някаква причина дни с други в най-кратък срок – Ами ако тези дни отиват в другия календарен месец и отново се пропуска “месечната база”?
Размерът на издръжката, която вносителите са определили в същия този чл.59 ал.9 на 30% от минималната работна заплата, влиза в колизия с действащия в момента чл.142 от СК, който определя размер на издръжката в размер на 25% от минималната работна заплата. Вносителите не са предвидили този член да претърпи някаква редакция, а честно казано се съмнявам да знат за неговото съществуване. Ако исканата редакция бъде приета, по кой член съда ще определя размера на издръжката и колко ще бъде тя в действителност – 25% или 30%. И с какви доходи ще живее родителят неупражняващ родителските права ако има две и повече деца?
От всичко изложено до тук правим извод, че ако тези текстове бъдат приети, в гражданските отношения ще настъпи правна несигурност относно правата и задълженията на страните да дават и получават издръжка за отглеждането на собственото им дете, което ще постави на карта заплащането на издръжка и осигуряването на нуждите на детето,като допълнително ще изостри отношенията между страните.
На следващо място, в чл.59 ал.12 се предвижда “задължително поведение” на дете, което е правно недопустимо както по българското, така и по Европейското законодателство. Основополагащ принцип в правото от хилядолетия е, че непълнолетните лица са носители на права, но не и на задължения.
Предложените в §6 от Законопроекта изменения на чл.126 чрез създаване на ал.4, ал.5 и ал.6, са напълно излишни и по същество преповтарят с други думи текстовете и правното положение на текстовете в ал.1, ал.2 и ал.3 от съществуващи към момента в същия член.
На следващо място, вносителите предвиждат промяна на чл.131 ал.1 от СК, като разширяват ограничаването на родителските права при “неизпълнение на задължението по отношение на правото на детето на семеен живот с другия родител, настъпване или опасност от настъпване на родителско отчуждение”.
Като оставим на страна факта, че съдът определя режим на лични контакти на родителя с детето, а не право на семеен живот, както и че вносителите на законопроекта не дават дефиниция за това понятие, за да стане ясно какво би било извършеното нарушение, настъпването на отчуждение у детето може да се дължи на причини, за които родителят, носещ родителски права, да не е отговорен. Подобен подход е едностранчив и показва липса на разбиране на палитрата на емоционалните отношения на детето с неговите родители и роднини, както и отказ да бъдат потърсени реалните причини за това.
Към ограничаването и отнемането на родителските права на който и да е от родителите, трябва да се пристъпва внимателно и само в случаите, в които имаме сериозно увреден родителски капацитет и заплаха за живота и здравето на детето, а не имагинерно, в случай на засегната родителска гордост. Това, което вносителите не разбират е, че водещ е интереса на детето, а не наказание за единия родител.
На следващо място, вносителите на законопроекта правят промени в Гражданско процесуалния кодекс, Наказателния кодекс и Закона за МВР, които намирам за абсурдни по същността си.
В чл.182 ал.2 от НК, вносителите предвиждат завишаване на налаганите наказания до 5 години за неспазен режим на лични контакти. За сравнение, за убийство предвиденото наказание в НК е до шест години. На този фон, наказанието за неизплащане на издръжка продължава да бъде до 2 години затвор.
Ето защо считам, че предложеното наказание е несъразмерно тежко спрямо извършеното деяние, а неотчитането на важността на деянието за неплащане на издръжка показва тенденциозно отношение спрямо родителя, упражняващ родителските права. Това не е държанически подход и може да донесе единствено и само негативи в развитието на обществените отношения.
С исканите законодателни промени в ЗМВР се отменя чл. 65, по който се развива наказателното досъдебно производство не само по родителски спорове, а всички обществени спорове, които не представляват престъпление. А именно: прави се искане служителите на МВР да не съставят предупредителен протокол на страните при спречкване помежду им.
С премахването на този текст, ще бъде премахната превантивната функция, която институцията МВР притежава по принцип и би се обезсмислило до голяма степен съществуването на МВР.
Към момента МВР пише предупредителен протокол на всяко агресирало лице, с който го задължава да не влиза повече в пререкания с другата страна, като в случай на повторност, МВР налага глоба. С отменянето на този член, всички видове обществени конфликти – междусъседски, междуличностни, семейни скандали и вербални насилия, биха останали без никакви последствия за страните, като по този начин би се нарушила превантивната функция на законодателство и би се намалила ролята на МВР в защитата на обществената сигурност.
Премахването на този член не само би било неправилно, но то би довело до допълнително изостряне на обтегнатите обществени отношения в цялост, още повече, че с предложения законопроект не се предлага заместващо действие.
Може би най-големите разбърквания в процесуално отношение /по водене на съдебни процес/ обаче биха настъпили от приемането на предложените със Законопроекта текстове за промяна на ГПК.
Предложенията едно дете – едно дело – един съдия, са несъвместими с предложението исковете да се гледат по постоянния адрес на детето. В днешната мобилна реалност, децата сменят своето местожителство и предложения модел би се изправил пред процесуалния въпрос относно подсъдността към момента на промяната на местожителството. В същото време моделът едно дете – едно дело – един съдия е илюзорен, доколкото едно такова дело би се проточило до пълнолетието на детето и е илюзия да смятаме, че през цялото време съдебният състав ще остане непроменен, било то поради възраст на съдията, здравословно състояние или смяна на съдебния район.
В допълнение, предложените промени предвиждат временно събиране и разделяне на дела на различни деца. Предполагам, че вносителите са имали предвид дела на братя и сестри, или полу братя и сестри, което би се наложило ако се следва предлаганата от тях система. И чисто практически не е ясно, как според вносителите може да се случи това, ако децата са с местожителство в различни съдебни райони? Кой съд ще бъде водещия, кой състав ще гледа делата?
Представените промени представляват особено голям интерес за обществото, доколкото засягат израстването на децата като пълноценни индивиди и граждани на страната, поради което считаме, че подобни промени следва да се правят единствено след осъществяването на задълбочен експертен диспут от специалисти психолози и психиатри, относно психологическите ефекти на подобни промени върху детската психика. Към настоящия момент такъв диспут не е организиран, в мотивите към законопроекта не са представени експертни становища на доказани специалисти на тази тематика, поради което считаме че подобни промени са с неустановени последици за децата и в този смисъл са недопустими.
Децата са бъдещето на всяко едно общество и законодателят е призван да ги пази и действа в най-добър техен интерес. Той е длъжен да предвиди и обсъди всички възможни последици от промяната на правната норма и да подсигури израстването на децата в сигурна среда. Децата не са вещ, която се дели според желанието на родителя – потребител, и следва техният интерес да бъде на първо място при изменение на правните норми.
Ето защо към промените, които засягат децата, следва да се подхожда внимателно и след мащабен експертен диспут и становища на специалисти по въпроса! А промени ГПК следва да се правят само след експертно становище дадено от Висшия съдебен съвет относно тяхната приложимост.