Ще поставим в експозицията новопристигналото дарение от Ясен Сливенски – гипсова скулптура на Ари, изработена от Йордан Гавраилов. Музеят ще излъчи и филма „Да срещнеш Аспарух Лешников“, посветен на живота и делото на големия български певец.
През следващата една година предстои издаването на биографична книга за Аспарух Лешников с автори Веселина Узунова и Джесика Лешников. Авторите търсят реализация на проекта в Германия, тъй като у нас все още никое издателство не е проявило интерес. Предлагаме един параграф от предговора:
„Когато сърцето на човек прелива от любов, то често остава неразбрано и разбито. В днешно време все още българската публика, а в известна степен и част от музикалната ни критика, като че ли не е преосмислила, нито е успяла да вникне в значението на творчеството на Аспарух Лешников. След 1990 г. в пресата се появяват десетки публикации с еднотипно съдържание, разказващи за тежката съдба, която социалистическа България отрежда на големия артист, родината в която той живее в немилост 34 години. Разпространяваните сантиментални истории го правят известен, особено сред по-възрастното население, което преоткрива музиката от старите плочи и с носталгия си спомня за младостта. Музикалният критик и изследовател на джаза Владимир Гаджев с право посочва, че в дневния ред на българското общество естетиката на стойностното изкуство, лишено от натрапчива посредственост и самодостатъчност, не присъства ако то не е придружено от нещо великобългарско или драматично. Това кратко обяснение е достатъчно, за да разберем защо вечно усмихнатият, тих и скромен Ари получава световно признание, но такова в родината си няма. Защо е необходимо и тогава, както и днес, хора отвън да ни напомнят за талантливите и успешни наши сънародници, които ние сякаш изключваме от “нашия вид”, след като те са потърсили реализацията си навън, защото сред “своите” са останали неразбрани. Вл. Гаджев задава болезнения въпрос за станалото напоследък модерно възраждане на култа към бутафорната българска история, култура и традиции, като плод на някакво усилие да повдигнем националното си самочувствие, а в същото време сме оставили личности като Аспарух Лешников, донесъл световна слава на България, да тъне в забрава.“
“Пях 40 години. Знам, че не съм живял напразно. Всеки човек трябва да обича работата си. Да пееш е прекрасно и затова аз обичах моята работа. За мен беше чест, нали? Защото оставих нещо на хората, без значение дали са германци, англичани, българи, французи, американци или други.”
Аспарух Лешников, 1975 г.