Хасково днес прилича на сцена от постапокалиптичен филм. В самия център – пред кафенета, магазини и дори хазартни зали – спокойно лежат или обикалят глутници кучета. Не само нощем, когато улиците притихват, но и посред бял ден, когато родители бутат колички, ученици излизат от училище, а възрастни хора носят пазарски чанти.
Гледката е ужасяваща не само заради страха, който поражда, а и заради срама – защото този проблем не е плод на случайност, а на години бездействие и безхаберие.
Уж всички кучета са „маркирани“ като кастрирани. Уж програмите са изпълнени. Уж общината финансира приют с персонал и бюджет. А реалността? Приютът е заключен почти винаги, глутниците растат, а гражданите плащат цената – с тревога, със страх и с усещане за хаос.
Как е възможно приют с осем работници да стои затворен? Как е възможно пари да се усвояват, а резултати да няма? Всяка година се обявяват програми, правят се „кампании“, изнасят се официални отчети. И пак всяка година глутниците стават повече. Това вече не е небрежност – това е цинизъм.
Докато кметът се усмихва от трибуните и рязва ленти, по улиците на града му свободно се разхождат озверели животни. Докато чиновниците си раздават заплати, хасковлии броят жертвите – нахапани деца, уплашени майки, хора, които не смеят да излязат вечер.
Истината е проста и болезнена: проблемът не се решава, защото е по-изгодно да не се решава. Приютът е превърнат в инструмент за харчене на пари, а не за спасяване на хора и животни. Кастрациите са повече на хартия, отколкото на практика. И докато лъжата се върти по документи, по улиците на Хасково вървят все нови и нови глутници.
Градът ни не заслужава това унижение. Хората не са длъжни да живеят в страх и да се чудят кога поредното „маркирано“ куче ще се хвърли върху тяхното дете. Отговорността е ясна – тя е в кабинета на кмета и в чиновническите столове на общината.
Докато гражданите мълчат, безхаберието ще продължава да ражда още зъби и още страх по улиците. Но един ден сметката за тази показна безотговорност ще дойде – и тогава няма да я платят кучетата, а онези, които години наред предпочитаха да си затварят очите.