Хасково помни името на Милена Налбантова не само като общинска съветничка, а и като човек, около когото от години се трупат съмнения за семейни привилегии и културен монопол.
Първо беше разкрито, че клубът ѝ Rona печели общински пари, фондацията ѝ организира фестивали с общинска подкрепа, а читалище „Заря“ – където съпругът ѝ е секретар – се превърна в удобен дом за всичките тези инициативи.
На заседанието на Общинския съвет на 26 септември напрежението избухна публично. Георги Иванов заяви от трибуната, че Налбантова и съпругът ѝ години наред ползват „Синя зона“ без да плащат, прикривайки се зад табелки с надпис „Читалище Заря“.
В същия ден съветниците гласуваха едно от най-болезнените решения за гражданите – удвояването на таксите за паркиране в центъра на Хасково. Докато обикновените хора броят всяка стотинка, Милена Налбантова натисна бутона „въздържала се“ – нито за, нито против.
И тогава – дойде шокиращото разкритие.
Милена побърза да оправдае себе си, твърдейки, че „пускала SMS-и“. Но истината излезе наяве още същия ден – денят на съдбоносното заседание. Съпругът ѝ, Росен Божилов – секретар на „Заря“, отиде в „Тролейбусен транспорт“ и плати… три паркоместа за читалището. Три паркоместа, платени не от личния му джоб, а от бюджета на институцията.
Представете си цинизма: в същия ден, в който целият град чу от трибуната, че Милена не плаща, веднага след това семейството „узаконява“ удобството си, като превръща привилегията в институционален разход. Въпросът е прост – с какво право?
Кое друго читалище в Хасково има платени паркоместа? Нито едно.
Защо точно „Заря“? Защо точно Милена и Росен?
В читалището работят десетки ръководители на школи. Всички идват пеш, с автобус или плащат, както обикновените хора.
С какво школата „Rona“ е повече от останалите? С какво секретарят Божилов е повече от всеки друг служител?
Привилегията като модел
Истината е ясна: това не е случайност, а поредна тухла в стената на семейния монопол.
Финансиранията на клуба, стипендиите за децата, общинските пари за фестивали – и сега дори паркингът.
Всичко – вплетено в удобната схема: „ние си гласуваме, ние си ползваме, ние сме извън правилата“.
А обществото?
– 2 лева на час за обикновените хасковлии.
– 840 лева за годишен абонамент.
– 45 лева за сваляне на скоба.
А за Милена и Росен – три паркоместа, гарантирани от бюджета на културната институция.
Маската „въздържала се“
На същото заседание, когато се гласуваше удвояването на „Синя зона“, Милена не подкрепи гражданите. Не каза „против“. Не защити никого.
Въздържала се – от смелост, от отговорност, от морал. Но не и от привилегии.
После, при въпрос от граждани защо е натиснала бутона „въздържал се“, Милена отговорила: „Защото дори да бях гласувала против, при такова мнозинство нищо нямаше да се промени.“
Ами тогава питаме ние: ако си общински съветник и не можеш нищо да промениш – защо по дяволите си общински съветник? Подай си оставката, щом си слаба и нямаш топки.
Защото мястото в Общинския съвет не е декоративен стол, на който да се подпират безгласни фигури. Столът там тежи – той е за хора, които могат да застанат с лице пред гражданите и да кажат „Не!“ на безумията.
Ако беше натиснала бутона „против“, поне щеше да покаже, че има позиция. Понякога е по-достойно да бъдеш малцинство, което казва истината, отколкото мнозинство, което си мълчи. Но тя избра тишината – тишина, която тежи повече от всяка гръмка дума.
Моралът, който крещи
Гражданите имат право да питат:
– Откакто Милена работи в читалище „Заря“ и откакто е общински съветник, колко пъти тя или съпругът ѝ лично са плащали за паркиране?
– Може ли да представи документи и квитанции за „пуснатите SMS-и и платени такси“?
Докато не отговори – думите ѝ са кухи.
Предателството тежи
Да се върнем малко назад… На същото съдбоносно заседание на Общинския съвет – 26 септември – Милена Налбантова не само бе разкрита, че години наред ползва „Синя зона“ без да плаща. В същия този ден тя напусна и групата на Георги Иванов.
Това не е просто личен каприз. Това е двоен удар в гръб – и към обществото, и към идеята, каузата и доверието на хората, които са я изпратили в Общинския съвет не със собственото ѝ име, а под знамето на „Синя България“ и Георги Иванов.
В един ден – привилегия за себе си и предателство към другите. Това е лицето на Милена Налбантова.
Предателите обаче винаги ще си останат предатели. Днес предадоха Иванов. Утре ще предадат всяка друга партия, кауза или човек, щом стане удобно.
Ако някой си мисли, че предателството минава без последици – нека си спомни един стар случай…
Имаше преди време същия такъв случай с предателство – „Спаси Хасково“.
Случаят „Спаси Хасково“ е живо предупреждение. Някога и там имаше човек – Мартин Узунов – който предаде своите. Подкрепи решение срещу волята на групата си и беше изключен. Остана „независим съветник“, но всъщност остана сам – без доверие, без партия, без кауза. Днес името му не тежи никъде.
Така ще бъде и с Милена Налбантова. Когато веднъж си доказал, че можеш да предадеш идеята и хората, които са ти повярвали, никоя партия и никоя кауза няма да ти се довери повече. Пътят на предателството винаги свършва в едно и също – в забрава.
Днес никой не помни Узунов. Утре никой няма да помни и нея – освен като предател.
И нека гражданите знаят – когато предателството се търпи, то се повтаря и заразява. Ако днес мълчим, утре предателството ще е норма.
Истинският белег в паметта на града
Историята ще помни Георги Иванов – Кметът с главно „К“. Човекът, който е оставил следи, видими и днес: сгради, площади, улици, мостове. Неговият портрет ще виси редом до строителите на Хасково. За него ще се говори с уважение – и от нас, и от поколенията след нас.
Ще казваме: „Това го направи Георги Иванов.“
Ще сочим делата му, когато искаме да дадем пример как един град може да расте, когато има ръка, която да го води.
А за Милена Налбантова?
За нея историята няма да пази спомен за градени кули, за създадени празници или за сплотено общество.
За нея ще остане само една дума – предател.
И както портретът на Иванов ще тежи на стената на строителите, така предателството на Налбантова ще тежи като черна сянка в паметта на хората.
Единият – градител.
Другата – рушител.
Басня за финал
Имало една танцьорка, свикнала да върти гюбеци по масите.
Хората ръкопляскали, бутали пари в пазвата ѝ – тя събирала парсата и мислела, че това е върхът на живота.
Но един ден облякла костюм, сложила си титла „съветник“ и решила, че вече е „госпожа власт“.
И все пак – каквото и да облечеш, мислите не се сменят с дрехата.
Когато в главата ти още свири кючек и ръката е протегната за пара, ти никога няма да мислиш за хората, а само за това – на коя маса да въртиш гюбеците, за да вземеш по-голяма парса.
Поуката: властта не издига човека – тя само показва колко ниско може да падне.